Ню Йорк Таймс: Пловдив - римско великолепие на изток от Италия
В един топъл ден в Пловдив (Филипополис по римско време, или Градът на седемте тепета, за тези, които ходят по тях днес), спрях за отдих в парк, в който част от древна колонада служеше за пейка, на която да похапна баничка със сирене, местния специалитет от тесто.
Придружаваше ме моята приятелка Мия Агова, дъщеря на Асен Агов, български политик, известен с ролята си в демократичното движение, помогнало на страната да се отърси от комунизма. Миа беше пристигнала от София с надеждата да открие мястото, на което през 1925 г. нейният прадядо е разстрелян от служители на правителството, които го смятали за фашист.
Нейното семейство не е единственото семейство в България, чиято история е свързана с Пловдив.
Един от най-старите, постоянно населявани градове в Европа, разположен на двата бряга на река Марица, през времето Пловдив е бил неолитно селище, тракийско средище и римски културен и икономически център с великолепен театър на един от хълмовете. Освободен от владичеството на османската империя през 1978 г., Пловдив става столица на автономната провинция Източна Румелия, преди тя да се присъедини към съвременна България. Днес Пловдив е град с повече от 400 000 жители, много от които работят в областта на туризма и изкуствата.
Жителите на Пловдив се гордеят с историята на града, което е хубаво: трудно биха могли да сторят друго, дори и да опитат. По време на разходка между хапване и пийване, можете, както Миа и аз, да минете под останките на римски акведукт и амфитеатър. Ако търсите частица древно римско великолепие на изток от потоците туристи в Италия, няма да сгрешите, ако дойдете тук.
Почти всички исторически атракции са скътани в тихите задни улички в Стария град и около него, лабиринт от калдаръмени улици с редици от дървета по тях, антиквариати, римски руини, ресторанти и музеи, на много места затворени за автомобили; може да прекарате два или три дни в разглеждане, точно като нас.
„За два часа и половина тук можете да се разходите от праисторическите времена до съвременноста,” казва Антоанета Пердикацева, уредник на Къща „Недкович”. В слънчевия следобед тя седи в двора под натежали от зрели гроздове лози.
Построена през 1863 г. и частично възстановена през 1969 г., къщата е принадлежала на известния местен търговец Никола Недкович и въплъщава класическите български архитектурни щрихи – особено изящните резбовани тавани, различни във всяка стая – в традиционен европейски стил. Тя е една от многото красиви къщи в Пловдив, принадлежала е някога на заможно семейство и е превърната в музей. Изложени са всички вещи на семейството – от копринените нощници до сервизите за хранене и рисунките от пътуванията на богатия собственик.
Надолу по улицата се намира Хиндлияновата къща, най-богатият от пловдивските минимузей, с най-луксозната за времето си мраморна баня (представете си малка турска баня).
„Където и да разкопаеш в този град се намират ценни находки, а музеят не разполага с достатъчно място, за да покаже всичко”, казва г-жа Пердикацева.
Ние определено не сме най-видните й посетители. В Пловдив обичат да идват кралски особи, минаващи през България. Пердикацева е развеждала принц Чарлз, кралиците на Испания и Дания, генералния секретар на ООН Бан Ки Мун.
Само 10 минути по-късно се катерим по стръмните мраморни стъпала на амфитеатъра – едно от най-добре запазените свидетелства за великолепието на древния Рим. Датиращ от 98 г. сл. Хр., той е най-привлекателното място за туристите, изследващи неговото наследство.
Лъскавите му бели пейки са подредени в традиционната U-образна форма. Амфитеатърът е открит случайно след кално свличане през 70-те г. на ХХ век и е възстановен от български реставратори, като мнозина го считат за най-голямото постижение на българската реставраторска школа. Разположен е на хълм, от който се вижда днешния бетонен Пловдив на зеления фон на планината Родопи.
Отпивайки от бутилка айрян (подсолено питие от разредено с вода кисело мляко, популярно в България и съседна Турция), Мия и аз, като фенове на историята, вървим по стъпките на древните актьори и зрители. Наслаждаваме се на същата свобода, която и те са имали – както на повечето исторически места в Пловдив, мерките за сигурност тук са рехави и можеш да тичаш, да скачаш и да докосваш практически всичко. Дървената сцена е възстановена и излизайки от задкулисните помещения, с извисяващи се над нас колони, наблюдаваме от птичи поглед съвременния град и планините в далечината, докато около нас щъкат руски туристи, щракат с апаратите си и се правят на супермодели под колонадата със статуите.
Ако театърът е бил културният стожер на древния Пловдив, то изкуствата са днешната му движеща сила. В града има над 40 галерии, в повечето от които са изложени творби на класически и съвременни български художници, една рядко представяна дори и на международната сцена група.
„Гранддамата” на артистичния живот тук е безплатната Градска галерия за изящни изкуства в центъра на Стария град - красива сграда, заобиколена от градини.
„Това е място, където по традиция израстват артистични таланти и където художници идват да живеят и творят”, казва директорът й Красимир Линков, а ние го слушаме в кабинета му, заобиколени от полици, на които може да се види вероятно всяка издадена книга за българско изкуство.
„Това е кръстопът между севера, юга, изтока и запада. Толкова много хора са попадали тук през различните исторически периоди по различни причини. Етническите групи тук винаги са били много толерантни една спрямо друга, което е богата среда за културен разцвет”.
Часът е малко след 11 сутринта и сребристокосият г-н Линков, като всеки добър пловдивски домакин, щедро ни разлива шампанско, останало от поредната открита изложба, а бутилката едва се крепи върху художествените албуми струпани на бюрото му.
Градската галерия, казва той, има филиали из целия Стар град и си поставя за цел да популяризира рядко виждани български творби. Всяка година през септември галерията е домакин на едномесечен фестивал на изкуствата, на който можете да срещнете утвърдени и новообещаващи имена на български творци. Пловдивската (а и българската като цяло) творческа общност си остава доста затворена и вече цяло десетилетие търси своята идентичност след годините, прекарани зад желязната завеса.
„През 1989 г., когато всичко изведнъж се преобърна, творците се изправиха пред дилемата: „Какво ще правим сега, когато вече няма срещу какво да се бунтуваме?”, обяснява г-н Линков. Той има предвид годината, когато управлението на комунизма рухна.
„Държавата финансираше и изкупуваше много художествени произведения. И изведнъж се появи свободният пазар и творците трябваше да излязат на него и да водят борба за съществуване”, добавя г-н Линков.
Сега художници като Данко Байпянов и дърворезбарят Николай Савов – моите лични любимци в просторната открита галерия с техните причудливи картини и резби, изобразяващи българския живот, постепенно прекрачват границите и отварят българското изкуство към света.
Напускаме Стария град и тръгваме по главната улица на града, обновена преди 3 години и построена върху останките на древна римска улица. Част от тези руини, красиво възстановени и леснодостъпни, се намират на няколко крачки от Джумая джамия – един от най-красивите мюсюлмански храмове, които съм виждала извън Близкия изток, обградена с палмови дървета и построена през XIV век.
Вместо обедна бира, избираме сладолед и още баница. Сядаме на тревата край фонтан, където, изглежда, цял Пловдив е излязъл, търсейки спасение от жегата.
Разбира се българската кухня включва много повече от сладолед и банички. В горещата нощ в края на седмицата ресторантът в Стария град е почти празен и в открития чудесен двор към нас се присъединява модерна местна двойка и тънък дует цигулка-пиано, който ни забавлява с приятни мелодии и песни на Селин Дион.
Ако музиката ни кара да се усмихнем, храната ни зарежда с желание да се върнем отново. Българската кухня е средиземноморска в по-голямата си част – големи пълнени сарми, бяло сирене, салати от краставици, домати, лук, пипер и магданоз, обилно полети с оцет, както и таратор, студена супа от гъсто българско кисело мляко, ситно нарязана краставица, зехтин и чесън.
Поръчахме от всичко изброено горе, така че масата ни бе отрупана с чинии панирани чушки и бяло сирене с гарнитура от кисело мляко, и най-вече по настояване на Мия добавихме и голяма порция качамак, поднесена в широк глинен съд с наръсен отгоре дебел слой кашкавал, който постепенно се разтопи и достигна чак до дъното.
На следващия ден, когато си тръгвахме, най-после открихме мястото, където е бил убит прадядото на Мия – на улица недалече от гарата. То бе отбелязано с мемориална плоча, много отдавна непочиствана. Г-н Линков – почитател на бащата на Мия, бе помолил местен приятел историк да ни помогне да я открием. Няколко дни по-късно той ни позвъни, за да разбере дали сме открили плочата, и ни увери, че тя ще бъде възстановена.
Цялата статия може да прочетете тук:
http://travel.nytimes.com/2012/10/14/travel/in-plovdiv-bulgaria-roman-grandeur-east-of-italy.html?pagewanted=all&_r=0